Кой не е виждал коленичили край вълните хора, отдавна излезли от детството, в захлас да строят пясъчни замъци, тунели или цели сложни конструкции?

Отнасят се към това занимание с цялата сериозност и старание, но за всеки случай обикновено си осигуряват и „алиби“: „помагам на децата да си направят пясъчен замък“.

Прагматичните американци нямат нужда от алиби, защото за мнозина играта с пясък не е детинщина, а респектиращ лечебен метод.

Пясъкът се използва за медитация и творчество. По време на сеансите на тази терапия хората изграждат пясъчната си пътечка и се опитват да открият своята житейска роля – също като героите от знаменитата приказка.

От пясъка се изграждат въображаеми градове, семейства, дори ситуации. А задачата на психотерапевта е да разшифрова посланието на подсъзнателното и да помогне на пациента да построи нов, по-светъл град – отначало на пясъка, а после в собственото си съзнание. От гледна точка на психолозите построяването на кули, замъци и тунели от пясък е начин да се потопиш отново в детството – време на надежди, липса на отговорности и страхове, с които животът на възрастните е претоварен.

Този спомен може да се превърне в безценен лечебен ефект за един сериозен мениджър например, затрупан от ангажименти и скован в хватката на безброй условности.

Ровенето в пясъка е приятно – човек усеща как сякаш през върховете на пръстите му изтича напрежението, тревогата и настъпва разтоварване.

След играта с пясъка човек изведнъж осъзнава, че несполучливото може да се разруши и да се построи ново, че един епизод от живота си отива и отстъпва място за следващия. В реалността ние сме прекомерно погълнати от това, което градим и което ще оставим след себе си – къща, семейство, проекта на живота ни... И се претоварваме с отговорности.