Първичните нарушения в уродинамиката се проявяват и при някои патологични процеси в главния и гръбначния мозък. Те са характерни за болни с Паркинсон, множествена склероза, напреднали атеросклеротични промени на мозъчните съдове, дегенеративни деменции, състояния след остри нарушения на мозъчното кръвообращение и др. Морфологичните увреди на мозъка могат да доведат до нарушение на централната регулация на функцията на долните пикочни пътища, клинично проявяваща се с често уриниране, болки и парене при уриниране, незадържане на урината.

Урологичната диагноза при тези заболявания се поставя посредством уродинамични изследвания, урофлуорометрия, цистотонометрия и сфинктерната електромиография. С тях се определя типът на дисфункцията и нейната степен. Характерно за вродените и придобитите нарушения на уринирането и особено за неврогенния пикочен мехур е тенденцията му за прогресиране и увреждане на горните пикочни пътища. Хроничната задръжка на урината в пикочния мехур затруднява екскрецията и от бъбреците и се стига до обратно връщане на урина, големи уретери и хронична бъбречна недостатъчност (ХБН). За това болните с неврогенен пикочен мехур трябва да се изследват не само уродинамично, но и рентгенологично и ендоскопично.

Лечението е насочено към етиологичния фактор, довел до дисфункцията. Патологичните промени в централната нервна система са обект на неврологичната терапия. Лечението се определя от типа на функционалното нарушение и е консервативно и оперативно. Консервативната терапия е с патогенетична насоченост, като се използват медикаменти, повлияващи вегетативната нервна система самостоятелно или в комбинация. Другият метод е оперативно лечение - хирургичните намеси върху долните пикочни пътища са многобройни и имат за цел да доведат до отделяне на урината, като респективно намаляват тонуса на детрузора и увеличават контрактилната способност на пикочния мехур.