Съществуват хора, които трудно се ориентират в сложността на света и постоянно търсят етикети, с които другите вече са обозначили нещата. Съществуват и хора, които с готовност произвеждат различни етикети, за да манипулират възприятията на по-доверчивите. Тази игра задължително изисква посредничеството на медиите, които периодично правят сензация от изобретяването на някоя нова „диагностична категория“, с която любителите на психиатричната мода веднага са готови да се накичат.

Нещо подобно се случва през последните години и с еуфорията около „сексуалното пристрастяване“. Струва си да изясним, че този теоретичен конструкт все още не е канонизиран от официалната медицина, затова няма да го откриете в международно утвърдените класификации на болестите (МКБ-10 и DSM-IV). Въпреки това много хора са склонни да се вкопчат в новото понятие и да го използват за различни цели.

С какво обаче терминът „сексуално пристрастяване“ ни помага да разберем по-добре човешката сексуалност и хората, които имат проблеми в интимния си живот?

Отговорът на този въпрос сериозно ще ни затрудни, тъй като привържениците на новата диагностична категория включват в нея няколко несъвместими и разнородни понятия като „хиперсексуалност“, „натрапчиво импулсивно поведение“, „зависимост“. Излиза, че човекът със „сексуална зависимост“ изпитва непреодолимо, „свръхмерно“ сексуално желание, което го кара постоянно да търси сексуални контакти в опити чрез тях да разреши всичките си житейски проблеми. Той не се отказва от тях дори и тогава, когато те му причиняват неудовлетвореност, страдание и сериозни лични щети. Подобно на другите зависимости, и при тази човек има нарастваща потребност от увеличаване на дозата (интензивността на сексуалните преживявания) при намаляваща чувствителност спрямо тях. И тук възниква „абстинентен синдром“, ако рязко се отнеме обектът на зависимостта (възможността за сексуални контакти). С развитието на „сексуалната зависимост“ животът на човека се ограничава единствено върху търсенето и консумирането на сексуални преживявания, което води до личностна и професионална деградация.

Тази „клинична картина“ звучи правдоподобно и  в нея лесно бихме могли да идентифицираме много наши познати и дори самите себе си. Съществуват обаче някои малки подробности, които мен лично ме смущават.

Потребността от сексуална връзка е естествена и сложна човешка потребност. Тя е толкова важна, колкото и потребността ни от въздух, вода, храна, и включва нуждата ни от емоционална близост и свързаност, нежност, внимание и уважение, еротично съпреживяване и интимност. Всеки нормален човек притежава тази потребност и в стремежа си да я удовлетвори, той създава най-значимите си отношения с любимите си хора, развивайки се личностно в тях. Известно е, че понякога, когато сме влюбени, контактът с нашия избраник или избраница може да придобие изключително значение и да ни направи „луди“. Следва ли от това обаче да нарочим Ромео и Жулиета за „сексуално пристрастени“. Ако това е така, то каква ли „терапия“ биха приложили в техния „случай“ защитниците на новоизмислената диагноза?

Нормално е всеки човек да изпада в проблемни ситуации, които моментно му създават неудобства, страдания или блокират развитието му. В тези случаи обаче, вместо да си закачаме етикети, по-добре е да се замислим какво да направим, за да излезем от кризата по-мъдри, по-силни и по-богати. Именно това е задачата на психотерапията – да подпомага хората, изправили се пред изпитания в живота си, да ги превръща в трамплин за личностното си развитие. За изпълнението на тази задача на мен лично не ми е нужен етикетът „сексуална зависимост“. Както повечето диагностични етикети, той създава фалшивото усещане, че сме разбрали нещо, а всъщност ни пречи да се вгледаме по-добре в това, което стои зад него.

Ако подменим питанията си „дали не сме сексуално зависими“ с готовност и реални усилия да направим интимния си живот по-пълноценен, навярно ще постъпим най-добре.

Доц. д-р Румен Бостанджиев, дм
сексолог-психотерапевт
www.erbos.com